Европа и съдебната власт в България
Пленумът на Висшия правосъден съвет дефинира Марио Иванов Савчев – възпитаник от 10 „ Ж “ клас на 91-ва Немска езикова гимназия „ Проф. Константин Гълъбов “, гр. София за победител в състезанието за ученическо есе на тематика „ Европа и правосъдната власт в България ” измежду учениците от VIII-ХІІ клас, разгласен с решение на Пленума на Висш съдебен съвет по протокол № 5/09.02.2017 година Той ще получи грамота и преносим компютър.
Израснах в оскъдно семейство, в рисков квартал. Все още заспивах на светната лампа, когато за пръв път ме заплашиха с нож. Скоро осъзнах, че някои хора остават ненаказани. Те стоят над човешките закони и под животинските инстинкти – нито лъвовете, нито даже гневните кучета захапват собствен брат. И до през днешния ден постоянно се разминавам по улицата с моя нападател – към този момент брадясал, само че със същите индиферентни очи, които даже не помнят страха на дребното момче от квартала. Усмихвам му се. Нали Бог ще го накаже...
Но с цел да пребъде едно общество, в лоното на неговия честен и юридически кодекс, би трябвало да залегне безпристрастна система, която да е самостоятелна от Рая и Ада, а законът да бъде вяра. В това отношение българинът е безбожник. Свикнали сме с горчивия самоувереност на неговото неодобрение: „ Това е България, не е като в Европа – няма закони! Всичко е корупция! Търпи! “. Този клиширан императив се е трансформирал по едно и също време в опрощение на пакостник и във стон на удавник. Конституция и правосъдна власт у нас има, само че в страна на малоумие и подтисничество законите са окови за слабите и онеправданите. Така вярата в правораздаването се трансформира в екстремизъм, а самото правораздаване - в мираж. Европеизацията на българската правосъдна система и ръководство оставафиксидея за почтените адвокати. За множеството останали жители Европа е или Ноев ковчег, или химера.
Порицаването на българското общество може да е стереотипна процедура, само че тя не е безпочвена. Когато обмислям над неговата конструкция, предвид на настоящите събития, виждам тясна връзка с визията на Томас Хобс за природата на индивида. „ Война на всеки против всеки “. Социумът е раздран и единственото, което го сплотява е цинизмът и соченето с пръст. Всеки мери какъв брой къса съчка е изтеглил и бидейки неудовлетворен от резултата, взема решение да мами и хитрува, тъй като „ всички сме равни “ и той заслужава не по-малко. Ето по какъв начин негодувания от вида: „ Няма закони! “ стават прийом за филтриране на съвестта и зелена светлина на безчинствата. Така разсъждава и съседът ми по чин в учебно заведение: „ Всички преписват! Защо аз да се притеснявам с учене? “. Комшията ми краде ток, тъй като: „ В Туркменистан тези услуги са безвъзмездни и това ми се поставя! “ Закони има, само че всеобщото непокорство изкривява визията ни за правдивост и се трансформира в норма.
А тези „ дребни шарани “ даже не са най-опаснитев океана безчинство...
Да улови някой същински шаран желала баба Йорданка от Златарица, с цел да нахрани болния си наследник. Тръгнала с въдицата на умрелия си брачен партньор, а се върнала с „ най-тлъстата “ санкция, за която е могла да бъде уловена. Баба Славка пък била задържана, тъй като до лехата си с рози и невен виреел канабис, екзотично и непознато за нея растение. Все закононарушения, подстрекавани от най-коварния демон – гладът. Тези и безчет други незнайни воини, борещи се с немотията, са светци спрямо мафиотските босове, безсъвестните убийци, наркопласьорите, трафикантите на хора и органи, изнасилвачите, измамниците и всички други нарушители, останали без белезници за Коледа. В последна сметка „ всички в живота са равни. Но някои са по-равни. “ А какъв брой закононарушения са били осъществени и в никакъв случай не се е стигнало най-малко до обективен развой? Без нужната експертиза по какъв начин да се дефинира повода за гибелта на делфините по българското Черноморие („ отговорни “ още веднъж са рибари), по какъв начин да бъде посочен провинен за мелето в дискотека „ Индиго “? А лекарските неточности, подбудени от безнаказаност? Жертвите на изнудване, които не познават закона и мислят, че са сами и беззащитни? Насилието в учебно заведение и вандализмът. „ Недосегаемите “ нападатели на дребни деца, които като че ли се подиграват в лицето на съзнателния жител: „ И този път ми се размина! “
Тази една страница неспокойствие е систематизирано доказателство, че България (като съвременна държава) повече от всеки път се нуждае от самостоятелна правосъдна власт, на която може непроменяемо да се разчита в намирането на правдивост. Прецизно и до болежка изрично – като оръжието на палач. Нека си представим цялата правосъдна система като картина на Салвадор Дали. Съдът ще се намира на връх Олимп. Законите ще са скалпели и пинсети, с които магистратите изваждат нескрито всичко гнило, криещо се под кожата на обществото и пречещо му да действа като здрав организъм. Тези „ метафорични лекари “ (също като истинските) вземат решение човешки ориси с обширните си знания по морал и право, с изострен разум и усет да предусещат „ болното място “ на своя незаконен пациент. И най-малката неточност може да се окаже съдбовна за справедливостта. Тогава даже най-опитният доктор, психолог, свикан очевидец или правосъден заседател не може да избави умиращото сърце на правдата от юриста на дявола.
Тази голяма отговорност, която тежи на правосъдната власт, е и причина за някои от огромните й неуспехи. Доверието на обществеността е извънредно ниско – както в правната система и в обособените детайли на законодателството, по този начин и в правните институции и процеси, в това число правораздаването. Много постоянно аргумент за тази липса на религия е проникването на корупцията в границите на правосъдната власт. Поквареността на длъжностни лица е неизцерим вирус. Предава се от ръка на ръка, от куфарче в джоб, от банкова сметка в друга такава. Разбира се, някои хора са ваксинирани с висок морал и не са застрашени. Когато си мисля за тези невъзпяти герои, си представям лоялни на своите правила прокурори, следователи и съдии. Те биха били доста богати, само че избират да спят умерено. В последна сметка, всичко още веднъж опира до достолепието и ползите на всеки от нас, тъй като „...когато един дълъг низ от злоупотреби и грабителства приказват, че този народ е заплашен от властта на един безспорен абсолютизъм, то негово право и обвързване е да отхвърли сходно ръководство и да избере нови пазители на своята бъде ща сигурност. “
И тук още веднъж се сблъскваме с познатото неверие: „ Тук е България, не е Европа! Няма кой да ни промени! “ Както нормално, отговорът се крие във въпроса. Ако си представим правата на жителя като сапунен мехур, то западният човек е доста „ по-хигиеничен “ в правно отношение и знае до каква степен може да раздува своя балон, тъй че да не се спука и да заплаши близките. Европа може да ни даде доста като опит и взаимопомощ при следствие (особено когато е намесен трафик на хора). В останалите страни от Европейския съюз децата се възпитават още в „ нежна “ възраст да бъдат непримирими с престъпността. По този метод се построява мощна и с първостепенно значение ценностна система, при която самоосъждането е надалеч по-сурово наказване от присъдата. Именно отсам би трябвало да стартира смяната към правдивост в България. Законите и правосъдната власт са стена, която е предопределена да ни пази, а не да ни лимитира. Вярно е, че множеството табели сочат на запад, само че за значимите промени (тук и сега) се изискват огромни жертви и дребни крачки. Всички сме в калта, само че някои от нас избират да гледат към звездите, вместо да калят другите, с цел да наподобяват по-чисти.
Автор: Марио Иванов Савчев
Материалът е общително възложен от нотариус Наско Борисов
